някои очертания на психичното

„Във фазата на “Holding” бебето е абсолютно зависимо, то не може да знае за майчината грижа и не може да контролира това което е добре или зле свършено, а може просто да прибира печалбите или да търпи загубите“.: Доналд Уиникът  

Това, което се чувства, когато човек има „чувство”, е неделимо свързано със състоянието, в което се намира тялото му в момента.

Използваната за описание на „чувството” дума, почти винаги, идва от дума изразяваща физическото състояние.

Доказателства за това могат да се открият в историята на езика – в етимологията на думите, които се отнасят до чувствата.

Много когнитивни термини описват телесни състояния, които възникват, когато някаква силна потребност не може да се удовлетвори/да се превърне в действие, което да се наблюдава като поведение, не само като намерение/ дадено необходимо условие отсъства.

Тъй като ранните значения на много думи са били загубени, не разполагаме с всички факти , които бихме искали да имаме, но имаме достатъчно, за да издигнем общ аргумент.

За да се опишат непосилни, “предсмъртни” болки или мъки напр. употребяваме думата “агония”.

Първоначално от гръцки език тя е означавала борба или преборване. Добро метафорично обозначаване на чувството по време на “непосилна” болка. Така по естествен път е започнала употребата на същата дума, в случаите когато и други неща се преживяват по същия начин.

Подобен аргумент се издига и за думите, които използваме, за да обозначим състоянията на психиката или когнитивните процеси. Те почти винаги са започвали като позоваване или на някакъв аспект на поведението, или на средата, в която то се е осъществявало.

Източника на обща дума за състоянията от този вид е очевиден: когато нещо липсва, казваме че го искаме. От гледна точка на тълковния речник “искам” означава “страдам от липсата на”, а силното желание наистина може да бъде болезнено.Близък синоним на “искам” е “имам нужда”; “имам потребност”. Да си в „нужда” означава да си поставен под ограничение.„Желание” и „надежда” са също състояния в, които човек е в готовност да направи /да му бъде направено/нещо, но по време на преживяване той е в неспособност да го осъществи.

Понякога разграничаваме „желание” от „потребност” единствено по интензивността на „нуждата”. Т.е. по разрушителния ефект на последствията от ограниченията, наложени от невъзможността за удвлетворяване.

Когато нещо от което имаме нужда отсъства, казваме, че то ни липсва.Когато искаме нещо от дълго време, казваме, че копнеем за него.Копнеем да видим някого когото обичаме, но  който отдавна отсъства.

Когато миналите последствия са били неприятни, не се надяваме, не ги желаем и не копнеем за тях. Вместо това се притесняваме или се чувстваме тревожни по отношение на тях.

В английския език “worry” (притеснявам се) и “anxiety” (тревожност), първоначално са означавали  “давя , душа, задушавам”.Когато още в самото начало на нашето съществуване, реакциите ни са системно непоследователно подкрепяни/ту подкрепяни, ту не/, ставаме неуверени, нерешителни, свити, стеснителни, недоверчиви, в смисъл че не се доверяваме.

Доверието (confidence) идва от тевтонски корен, внушаващ утешение, утеха (consolation), което значи също “укрепвам”; ”заздравявам“, “обединявам” и на свой ред има далечно гръцко значение на “цяло”.

Доверието се подхранва от постоянството, от логическата последователност.Думата ”доверие” съвпада с думата ”увереност”. По-подходяща за употреба е думата ”доверие”, защото в нея има повече наивност и взаимност.

”Доверие” включва не само това, че детето се е научило да разчита на непрекъснатата връзка и тъждественост, с хората, осигуряващи му всичко. Но и че може да вярва на себе си и на способността на собствените си органи да се справят с импулсивните си потребности.Че може да счита себе си, като достатъчно способно, да му се има доверие. Така че да не се налага тези, които го „осигуряват”, да са непрестанно нащрек, за да го обслужват или пък да го напуснат.

Трябва да се каже обаче, че количеството доверие, извлечено от най-ранните преживявания, изглежда не зависи от абсолютните количества храна или демонстрации на любов, а от качеството на майчиното отношение.

Майките създават чувството за доверие в своите деца, чрез този тип отглеждане, който комбинира чувствителни грижи за детските индивидуални потребности и здраво чувство за това, че на детето може да се разчита.

Това формира у детето основата на един компонент от чувството за идентичност, който по-късно ще комбинира чувството, че то е ”добре”, че е себе си и че става такъв човек, какъвто другите хора вярват, че ще стане.

Вродената способност на новороденото да се храни през устата се среща с майчината повече или по-малко координирана способност да го храни и да го приеме.

На този етап то живее и обича чрез устата си, а майката живее и обича чрез гърдата си или с онези части на своето изражение и тяло, които предават възможността и да му осигури това от което има нужда.

За новороденото устата е фокусът на първоначалния подход към живота. В психосексуален план този етап се нарича орален.

Детето реагира освен на потребността от храна, също и на много други стимули. Така както то смуче подходящите обекти и поглъща съответните течности, то започва да желае и е способно да ”поглъща” с очи всичко, което е в полезрението му. Сетивата му също поглъщат всичко, което изглежда ”добро”.

Но бебетата са също така и чувствителни и нараними. За да могат техните първи преживявания в този свят да ги поддържат не само живи, но и да им помогнат да координират съзнателно дишането, кръвообращението и метаболитния си ритъм, трябва грижещия се, да предостави на сетивата им, стимули и храни, с подходяща интензивност и в подходящо време. Иначе тяхната готовност да приемат може да се превърне изведнъж в дифузна защита или в летаргия.

По време на ”втория орален етап” узряват способностите да се преследва и изпитва удоволствие, по по-активен и поглъщащ начин.

Развиват се зъбите и с тях удоволствието да се хапят твърди неща, да се дъвчат и да се разкъсват със зъби.

По време на втория етап се установяват междуличностните модели, свързани в социалната модалност на вземане и запазване на нещата- неща по-вече или по-малко свободно предлагани и давани, и неща които имат по-вече или по-малко тенденцията да се изплъзват.

Там където кърменето продължава до етапа на хапането, се сблъскваме с мисли засягащи необходимостта, детето да се научи да продължи да суче, без да хапе, така че майката да не отдръпва зърното от болка или гняв.

Клиничната практика отбелязва връзка с възникналите проблеми на този етап и появата на чувство за базисна загуба, дължащи се на впечатлението че единството на детето с майката е разрушено.

Още по-драматично се изживява това, когато отбиването означава внезапна загуба освен на гърдата и на присъствието на майката. Драстичната загуба на привичната майчина любов, без подходящ заместител, може да доведе до остра детска депресия, при съпътстващи други отежняващи обстоятелства.

Чертите характерни за неразрешените конфликти на този етап от психосексуална гледна точка се определят като ”орален характер”.

Когато оралния песимизъм стане доминиращ и единствен, детските страхове като този ” да бъдеш оставен празен”, както и ”да бъдеш лишен от стимулация” се разпознават в състояния като ”да си празен” и ”да си безполезен”.

Такива страхове придават на оралността онова скъперническо качество, което психоанализата нарича ”орален съдизъм”, т.е жестока потребност да се получава и да се взима по начин вреден за околните и за себе си.

~ от kordela на март 25, 2008.